Много се изписа тези дни във връзка с годишнината от подписването на Ньойския договор. Учудвам се честно казано на многобройните разсъждения относно юридическата "нищожност" на този акт. Нямало вече Кралство на сърби, хървати и словенци, имало стогодишна давност…
Това коментира във "Фейсбук" дипломатът Георги Димитров.
Споделям националния потрес, чел съм много за обстоятелствата около подписването на договора, писал съм по този въпрос. Но като се абстрахирам от емоционалната превъзбуденост и погледна на нещата с очите на завършил международно право, не мога да не отбележа следното. Днешното устройство на Европа, в това число територията на България, се определя от Парижките мирни договори, подписани на 10 февруари 1947 г. между държавите от антихитлеристката коалиция и България, Италия, Румъния, Унгария и Финландия.
Според договора с България, нейните граници се възстановяват във вида, в който са съществували до 1 януари 1941 г., т.е. преди подписването на Тристранния пакт с държавите от Оста, но след Крайовската спогодба и присъединяването на Южна Добруджа.
В Заключителния акт от Хелзинки на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа (1975 г.) се потвърждават политическите и териториални резултати от Втората световна война.
В това отношение, Ньойският договор отдавна не е приложимо право. По този повод си позволявам да отбележа, че безпросветното патриотарство е не по-малко вредно от националния нихилизъм. Така не се защитава и постига национална кауза.
Да, случилото се преди повече от сто години е национална трагедия.
Но трагедия са не договорите (те винаги се пишат от победителите), трагедия са войните. Ньой е урок, който за съжаление не беше научен тогава. Научен ли е той днес?
