Честит празник на всички българи, прекланящи се пред паметта на българските опълченци и чуждестранните войници – сред които руснаци, украинци, ръмънци, финландци и т.н., платили с живота си за възстановяването на българската държава."Националният празник трябва да обединява, а не да разединява и противопоставя българския народ", в това бе категорична днешната ни събеседничка – Даниела Горчева, която е магистър по българската филология и история от СУ "Климент Охридски".
За съжаление, 3 март, бидейки национален празник, прави точно това – разединява българския народ на някакви фили и "фоби". И това е възможно заради дългогодишната руска пропаганда, успешно промъкваща се в българското средно образование и не само. Всички ние сме нейни жертви.
Дошло е времето обаче все повече на бял свят да се изнася историческата истина от историци, които са си правили труда да прочетат никак не добрия за България Санстефански предварителен мирен договор.
За това, представяме Ви интервюто на ФАКТИ с Даниела Горчева:
– Г-жо Горчева, доколко Руско-турската война е наистина освободителна за българския народ?
– Тя е освободителна за България. Макар че не това е целта на Русия, която води завоевателна война, разбира се. Русия се стреми да завладее Проливите и по този начин да контролира целия търговски и военен трафик на Черно море. За руската империя България е просто необходимата база, която да окупира и на която да стъпи, за да завладее този тесен морски път – единствената връзка на затвореното Черно море с Мраморно море и оттам със Средиземно море.
Наистина, нашите дядовци са почитали, а и ние самите не може да не почитаме паметта на руските войници, които са загинали за нашето освобождение. Така или иначе, крайният резултат от последната война, въпреки руските империалистически намерения, е възстановяване на българската държавна независимост. Макар че големи територии, населени с българи, остават извън пределите на България.
Впрочем, апетитът на Русия да завладее Проливите не е секнал до ден днешен и е особено притеснителна безочливата продажна политика на днешните политици, които позволяват на Русия да създава свой анклав по българското Черноморие. Опасността за България остава и затова да се канят у нас по случай 3 март представители на държава, която извършва военни престъпления и престъпления срещу мира, която и днес завладява, напада държави и анексира части от тях без да се съобразява с международното право, е нелепо и накърнява имиджа на България пред света. А пропагандата на руските агенти у нас е враждебна, антибългарска пропаганда.
– Предвид казаното, за Вас приемливо ли е днешната дата, на която е подписан Санстефанският договор, да честваме като национален празник?
– Аз мисля, че 3 март трябва да остане като празник, но не като национален празник. Той трябва да бъде един ден за почит на жертвите: българи, руснаци, румънци, финландци, паднали в тази война, както и за тъжен размисъл за грешките и обстоятелствата, които довеждат до един неосъществен национален идеал. Българският национален идеал носи идеите на европейското Просвещение – всяка нация да има своя държава, а етническите малцинства, останали в чужди държави, да имат своите права, а не да бъдат подлагани на етническо прочистване. Както това бе извършено особено жестоко от Гърция и Сърбия по отношение на българите, които имат злата участ да се случат в техните предели и които са подложени на чудовищни издевателства. Но 3 март в никакъв случай не трябва да бъде национален празник и мога да изредя аргументите за това.
– Какви са Вашите аргументи?
– Първо, защото националният празник трябва да обединява, а не да разединява и противопоставя българския народ.
Второ, защото като национален празник той създава една невярна представа навън и е унизителен за националното ни достойнство.
Ще дам пример. На националния си празник посолството на всяка страна в чужбина кани на прием дипломатическия корпус и видни личности на страната-домакин: политици, интелектуалци, хора на изкуството. Това е един ден, който всяка страна използва, за да добави положителни щрихи към своя имидж, да създаде нови приятелства и да укрепи старите. А какво прави България на този ден? Държи се като васал на чужда държава. Нейните дипломати възхваляват на националния си празник не историческите постижения на своя народ, не неговата култура, а една чужда държава. Ако ние гледаме на себе си така, то как останалите да гледат на нас другояче, освен като на руска губерния. И то при положение, че историческите факти сочат друго. Че Русия има повече причини да бъде благодарна на България, защото получава от България и християнската религия, и своята писменост. И че България не е лишена от свободолюбие, а напротив, както пише британският историк Робърт Сървис, а и не само той, се оказва „най-костеливият орех за Сталин“. Третият ми аргумент е от правно-историческа гледна точка. Санстефанският предварителен мирен договор е много неизгоден за България договор. Той е неизгоден, защото признава независимостта на Сърбия (чл. 3) и Румъния (чл. 5), но не и на България.
– Тоест, Санстефанска България нито за миг не е съществувала, дори на хартия?
– Да, точно така. Договорът от 3 март предвижда България (чл. 6) да бъде поданно, тоест васално княжество. Това ще рече зависимо и подчинено спрямо друга държава княжество. България се задължава да изплаща васален данък – трибут. Размерът на данъка щял тепърва да бъде определен (чл.9) Член 6 изрично подчертава, че границите на Княжеството тепърва ще бъдат определени от руско-турска комисия. Член 7 на този договор предвижда, че бъдещият български княз ще бъде избран, цитирам: „под надзора на един руски императорски комисар и в присъствието на един турски комисар“. Член 8 на този договор предвижда правото на Турция да разруши построените на българска територия крепости и отбранителни съоръжения и да отнесе военния материал и всичко по-ценно. Пак там не се посочва конкретна дата за напускане на руските окупационни войски, а само срамежливо се споменава, че руската окупация ще продължи приблизително две години. Какво обаче значи приблизително? Две-три години? Може би и 30 години са приблизително, ако се погледне спрямо 100 години. Същият член 8 уточнява, че „руският окупационен корпус трябва да бъде издържан за сметка на окупираната страна“, тоест за сметка на България. Член 10 дава правото на Турция да си служи с българските пътища за превоз на свои войски, муниции, хранителни припаси – с две думи да се разполага с тях, както намери за добре. Член 12 предвижда събарянето на всички крепости по река Дунав.
Мога да изреждам още: даването на Ниш на Сърбия, Северна Добруджа на Румъния, ето така започва – с руска благословия обезбългаряването на тези земи, етническото им прочистване.
Неслучайно на подписването на този договор изобщо не е поканен и не присъства никой от българска страна. И това при положение, че българите воюват за своето освобождение и участват във войната с немалко сили, имат убити близо 4 хиляди опълченци и още много цивилни жертви.
Всички тези неща са били известни на някогашните българи и са коментирани неведнъж и от Стефан Стамболов, и от Захари Стоянов, и от Димитър Маринов, който пише: "Който е чел или прочете Санстефанския договор, той лесно ще види, че Русия с тоя договор не създава една самостоятелна, независима Санстефанска България, а една руска задунайска губерния."
– Вие неведнъж сте споменавали, че бихте искали Деня на независимостта на 22 септември да е националният празник на България. Защо смятате, че трябва да е така?
– Защото на 22 септември ние честваме не само политическия акт на цар Фердинанд и тогавашното българско правителство. На 22 септември честваме една вековна борба за национална независимост, започнала с призива на Паисий българите да знаят своята история и да не се гърчеят, с борбата за църковна независимост, с изграждането на демократичната система на българското национално училище и читалище. Борба, продължила с въстанията и войните на XIX век, със Съединението и последвалата Сръбско-българска война, с мъчителната битка за освобождаването от руската опека и отклоняване на опасността България да се превърне в Задунайска губерния, със стопанското и държавно строителство след Освобождението.
Ето колко трудно се извоюват и отстояват независимостта и свободата, а колко лесно се губят – и то за близо половин век, когато през септември 1944 година армията на Сталин ни окупира. Затова не само трябва да отдадем дължимото на българите през Възраждането и след Освобождението, на тези, които се бориха и които успешно се пребориха за независимостта на България, въпреки опитите на Русия да ни я отнеме, но и да помним горчивите уроци на историята.
– Аз, от своя страна, съм за 6 септември, Съединението на България, защото то също е изцяло български акт. Вие смятате, че трябва да си остане като голям отделен празник. Защо?
– Да, то наистина е изцяло български акт, както и обявяването на Независимостта на България. 6 септември – Денят на Съединението на България е една наистина паметна дата. Но най-вече с безпримерния, смаял цяла Европа героизъм на българите да бранят своята свобода и независимост. Имам предвид подлото нападение на съседна Сърбия върху беззащитна България, чиято войска се намира на турско-българската граница. Тази война – Сръбско-българската, трябва да се изучава подробно във всяко българско училище – и в часовете по история, и в часовете по литература. Битка по битка трябва да се изучава, всяко българско дете трябва да знае на какво е способен един народ, който не чака спасители, но брани своята страна от чужди нашественици.
Ние славим 6 септември като дата на Съединението на разпокъсана България, но защитата на това дело беше извършена в боевете по време на Сръбско-българската война през ноември и заслугата е на българската войска, на невиждания ѝ героизъм, патриотизъм и издръжливост, заслугата е на княз Александър Батенберг, който плати за това с короната си.
Затова аз мисля, че най-добре за национален празник е да бъде обявена датата 22 септември, когато през 1908 година – след внимателен анализ на международната политическа обстановка, на разположението на Великите сили, е обявена Независимостта на България. И благодарение на този добър анализ, тази стъпка на цар Фердинанд се оказа успешна и не стана нужда да се защитава с бойни действия като Съединението.
– И последно, г-жо Горчева. Омаловажаването на паметта и подмяната на историческата истина не е ли един от основните фактори за обричането ни като народ? И как си обяснявате факта, че повечето днешни български политици или не обсъждат историята, или я изопачават?
– По две причини: поради невежество и поради зависимости. Днешните български политици, с много малки изключения, са двойкаджии по българска история, но за сметка на това са доста оцапани в морално отношение и това позволява да бъдат шантажирани, за да водят антибългарска политика. Дали го правят от невежество, или защото са послушно чуждо оръдие, резултатът е един и същ. Лъжите обаче не са невинни и подкопават националната сигурност на страната.
Кой има интерес да конфронтира, вместо да обединява българското общество? Кой има интерес да разделя и противопоставя българите? Кой има интерес да налага една лъжа? Кой има интерес да унижава България и да внушава и на българите, и на света, че те са неспособни да издействат сами своята държавна независимост, когато фактите сочат обратното и ние го постигаме на 22 септември 1908. Това е една много неприятна за Русия дата и неслучайно бившият президент Георги Първанов, алиас Гоце, тъкмо в годината, когато трябваше да организира паметни тържества за 100-годишнината от обявяването на Независимостта на България, той обяви „година на Русия в България“.
Но въпреки проруската пропаганда, която бе набивана в ушите на поколения българи, хората вече се интересуват и знаят своята история и на политиците ще им бъде все по-трудно да приклякват пред Москва.
–––––––––––––––––––––––––––
– Вж България – най-костеливият орех за Сталин: https://www.dnevnik.bg/analizi/2018/09/23/3315348_prochit_na_istoriiata_bulgariia_nai-kosteliviiat_oreh/
– Вж Санстефански договор, 1878 година:
https://vivafolk98.blogspot.com/2014/03/1878.html
– Ето още какво пише Димитър Маринов: „Две думи за руската окупационна власт. При главнокомандующия имаше началник на гражданското устройство в България, той беше княз Черкаски. И княз Черкаски много добре знаеше, че младите, които беха възпитани в духа на нашите стари хайдути, войводи и борци за свободата на отечеството си, нема да могат да търпят дълго руската окупационна власт и ще почнат същите движения и срещу нея, както беха правили и срещу турската власт. Затова той предпочете старите, които беха еветчии пред турците, останаха по-големи еветчии и пред русите. За щастие княз Черкаски почина. Обаче неговите идеи и неговите инструкции останаха. За административни управници, като се почне от губернаторите, па до окр. началници беха всички руски монархисти, бюрократи, такива, каквито ни ги представляват руските писатели. Окръжните началници беха почти всички гвардейски офицери, надути, горделиви и пияници, и всички в тила, защото беха всички с протекции. Те гледаха на българите с презрение; към населението те беха груби и насилници; за тех закон немаше: волята и капризите беха закон.
О, колко Али Риза бей и Исмаил войвода, двамина ломски управници, прочути със своите кефове, бледнеят пред руския гвардейски капитан Павел Нечаев, а колко той, гвардейски капитан руски, малък и жалък се представя пред благородството на Хюсеин бей, каймакаминът, който ме арестува. Хюсеин бей беше прав, защото аз рушех Турската империя; а Павел Нечаев? В що се бех провинил пред руската власт? Че оправдах Коцева? Че осъдих Узията да повърне на селянина собствения му кон, който бе заграбил?"
"Но само Нечаев ли? Който иска да види произволите на руската окупационна администрация, нека намери в. “България” от 1878 г., който се издаваше в Гюргево. Нека прочете кореспонденциите на именития кореспондент Немирович-Данченко, които той пращаше на руските вестници. Тоя Данченко беше писал и за Нечаев, а за мене беше писал, че съм полудел от изтезания.
Ако беше останала в сила Санстефанска България, ние требваше отново да емигрираме. Тия произволи и насилия на руските администратори беха създали в отговор на русите, които в отговор на всека дума ни завираха в очите: “Ми для Вас кровь проливали” – отговор: “Ви для нас кровь проливали, а ми от Вас кровь пробльували”, и велико поучителните думи на дедо Антим, както той каза на княза Дондуков-Корсакова, когато тоя последния му рече: “Ваше Блаженство! Что думаете? Болгария уже освободена!”, а той си поклати главата: “Думаю, Сиятелство, о том: Ви нас избавили от турок; кто будет избавит нас от вас!” След Берлинския договор, с който се унищожи Санстефанския и на руската окупация се предвиди срок, руските административни власти станаха по-внимателни към младите български дейци и изобщо към българите. Нечаевци станаха немислими вече. И с това Берлинския договор, покрай многото неправди за нас, донесе едно благо дело – отърва ни от руската окупация.
И днеска има людие – и мирски, и духовни, които са отчаяни русофили, т.е. които верват, че русите дойдоха да ни освободят и подписването на Санстефанския договор 19 февруари (стар стил) се празнува и днес като ден на нашето освобождение. И тия лица – духовни са всички архиереи, а мирски – видни списатели, държавници и поети (като покойния Вазов), подчинили на руския монархизъм, на руския цар, цялата воля на българския народ. И днес ние виждаме, че тия същи мъже после толкова събития, после толкова свидетелства, останаха все тъй заслепени русофили и създадоха: Св. Александър Невски, Свободния университет (който е руски университет), паметниците руски – на Шипка, в Плевен, София и другаде, руска семинария, руска гимназия, руско военно училище и пр. явления и строения, които толко напакостиха на държавния живот на България. Когато пиша тия редове (1926 г.), аз съм вече на 81 годишна възраст, много съм чел, много преживех, много съм мислил и като си припомня големите злини, които ни причини руската дипломация, дохождам до големо недоумение: на какво се дължи туй заслепено русофилство на тия наши мъже, от които има много умни люде. Покойният Вазов, който в едно свое стихотворение клеймеше нашите врагове през време на последните войни, избегна да спомене Русия; аз му написах кратко писъмце, с което го мило упреквах в това, като го запитах: Руските войски в Добруджа с румънските защо беха дошли: да ни освободят ли или да ни изковат нови робски вериги? Той ми отговори на една картичка, изпратена в плик по пощата. Ето съдържанието й: “Драги бай Митко, прав си, но немам кураж да сломя в мене кумира, който сам създадох. Поне засега. Твой Вазов.” Димитър Маринов, из “Спомени из моя живот или моята биография” https://iztok-zapad.eu/dimitar-marinov
