Системният расизъм и сексизъм в българското кино: разговор с Теодор Ушев

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели!
0
(0)

d181d0b8d181d182d0b5d0bcd0bdd0b8d18fd182 d180d0b0d181d0b8d0b7d18ad0bc d0b8 d181d0b5d0bad181d0b8d0b7d18ad0bc d0b2 d0b1d18ad0bbd0b3d0b0

ДВ: Господин Ушев, предизвикахте вълнение в киносредите като обвинихте в сексизъм подбора на нашите предложения за Оскар през годините в категорията "Най-добър чуждоезичен филм". Сред тях открихте само едно заглавие с режисьор жена – "Писмо до Америка" на Иглика Трифонова. Може ли обаче това да не е дискриминационно отношение, а непредубедена оценка на филмите, която просто не се интересува от пола на авторите им?

Теодор Ушев: В случая става дума за рецидив. През последните години три филма с авторки жени са предизвиквали интереса на кинофоруми извън океана и в международен план – на Майя Виткова, Ралица Петрова и Мина Милева/Весела Казакова. Те бяха посечени от киносредите в България, а кариерата им възпрепятствана или направо унищожена. Което навежда на неприятни паралели с преследването на филмите на Бинка Желязкова и Ирина Акташева. Трябва ли да минат 30 години, както с техните филми, за да открием, че "Привързаният балон" или "Понеделник сутрин" са сред най-добрите български филми, правени някога, и те по чиста "случайност" са дело на жени? Те са били цензурирани от комунистическия режим, а авторките им са били тормозени. С какво се различава днешното ни "демократично общество" от комунистическата цензура?

Жените творци имат нужда от трибуна. От показ, осветление, подкрепа. Те имат много да кажат, има много неразказани женски истории, които вълнуват и са потресаващо силни и честни.

Разбирам желанието за оценка само по естетически критерии. Но през 20-те години на 21-и век тенденцията в съвременните изкуства е "women first" ("жените са с предимство" – б.р.). Не можем да игнорираме "конюнктурата", колкото и да ни се повръща от тази дума. Оценката и успехът за изкуството винаги е била свързана с нея. Например: в началото на 80-те години бяха поляците, в средата – гей-тематиката и проблемът ХИВ, в края на десетилетието руснаците и техният соц-арт. В началото на 70-те хипи движението, индийската екзотика и т.н. Въпросът кои художествени артефакти остават е друг. Кийт Харинг, Жан-Мишел Баския, Фасбиндер останаха, Ангър – не. "Коса" остана, Вайда остана… Но това вече е надлична селекция.

ДВ: Освен сексизъм, откривате и "системен расизъм" в българското кино – какви конкретни факти или по-общи процеси Ви дават повод за подобно твърдение? Тази година сам бяхте член на Селекционната комисия, сблъскахте ли се там със сексисти и расисти, какви бяха техните аргументи? Като цяло, комисията не си ли свърши работата според Вас с избора на "Страх" на Ивайло Христов?

Теодор Ушев: Моето лично мнение, че тази година българското кино общество трябваше да каже mea culpa и да подкрепи филма на Милева/Казакова. Аз смятам, че извършихме престъпление спрямо жените артистки. И никакви естетически доводи не могат да "замият" това престъпление…

Аз ако бях на мястото на Ивайло Христов, просто джентълменски щях да се оттегля. Той е имал вече шанса да се бори с "Каръци". А тези момичета вече най-вероятно никога няма да им дадат финансиране за нов филм. Дано да съм лош пророк, но това се случи с Майя Витанова и Ралица Петрова.

В "комисията" (слагам в кавички, защото се срещнах само с четирима от шестима) имаше определено подценяване на някои процеси в съвременното общество. Не искам да наблягам на политическата конюнктура в избора на филм – който и филм да бяхме избрали, тя щеше да присъства, доколкото обществено-политическите послания са лесно четими в три от филмите.

Мисля, че като цяло в българското общество цари неразбиране на съвременните правила за етичност в света, в частност – в Америка. А все пак избираме кандидат за Гала на Академията със седалище в Ел Ей, а не в Москва. Мисля, че някои от членовете на комисията не разбраха обяснението ми, че когато "антирасистка" тематика е поднесена с архаични средства и расистки клишета и метафори а ла 50-те години на 20-и век, това превръща филма в пародия, съответно той не може да изпълни задачата си. Прилича повече на комикса "Тентен в Конго" или филмите със Сидни Поатие през 50-те. Българският "антирасизъм" е като изваден от общежитието за чуждестранни студенти на ВГИК в Москва (Руския държавен университет по кинематография "Сергей Герасимов" – б.р.). Там ще дойде един чернокож, ще ни позабавлява, ще изпее някоя песен на родния си език и ще си тръгне. И ние ще изглеждаме толерантни и гостоприемни. Хубаво де, ами ако остане? Какво правим тогава?

Българският системен расизъм не е в отричането на човека с друг цвят на кожата. То е в страха от непознатия, от неизвестното, в стремежа да се ограничи "проникването" му и да се пресече всякаква идея за интеркултуралност още в зародиш.

Разбиранията на българското общество се разминават радикално с модерните възприятия в света. Балканският антирасизъм много лесно може да бъде сбъркан със системен расизъм. Затова смятам, че кинематографично качествен филм като "Страх" като концепция и послание се е загубил в лабиринт от предразсъдъци. Това създава едно натрапчиво усещане за неискреност, за театрално преиграване – дори когато актьорите се справят блестящо.

Докато антисексизмът и войнстващият феминизъм на "Жените наистина плачат" е автентичен. Това е честен филм. Авторките говорят за себе си, за проблемите и войните си в едно патриархално общество. Те познават сюжета си. Те играят себе си и филмът диша. Дори когато дразни с плакатността или с "ръбатостта" си.

Да, това е истеричен филм. Авторките му крещят. Но те крещят от отчаяние, че няма кой да ги чуе. От игнориране и подигравка с проблемите на жените в България. Честността и личният прочит се ценят в съвременното изкуство. И филмът ти забива юмрук в стомаха. Моето лично усещане след гледането на филма беше такова. Дори моменти, които дразнят във филма, след излизането от салона работят на подсъзнателно ниво. Да, това не е кинематографично "правилен" филм. Но това е искрен филм.

Ако мога да използвам една метафора – "Жените наистина плачат" е като картина на Джоан Мичъл – в нея няма познаване на анатомията и академична сръчност. Има енергия, любов и честност. Изплют е на един дъх.

Защо българското кино все не успява да получи Оскар? Причината до това ли се свежда, че, както казвате, то "продължава да се води и кара от архаични и съмнителни принципи и авторитети"? Кои са те? А как гледате на традиционната утеха, че сбъркани са не нашите критерии, а тези на Академията, защото за нея по-важна от естетическите качества на филмите е политическата конюнктура, на която те трябва да се подчинени?

Теодор Ушев: Не намирате ли нещо съмнително в тезата, че ние винаги сме прави, а онези там грешат? Това е удобна утеха. Компенсаторните теории вършат работа само на неудовлетворени и комплексирани нации.

ДВ: В започналата полемика споделяте, че номинацията за Оскар на филма Ви "Сляпата Вайша" край другото е предизвикала в България дискредитираща кампания срещу Вас, стигнала чак до обвинения в плагиатство и бездарие. Как си я обяснявате – с професионална ревност или на идейна основа: като нетърпимост към изявените Ви либерални възгледи?

Теодор Ушев: Не искам да анализирам това. Истината е, че оплюване видях само в родината си. Никъде другаде не получих такова отношение. Изведнъж всички станаха капацитети по анимация и история на изкуството…

Колкото до либералните ми възгледи – откога изповядването на респект към другия пол, вяра, националност, сексуалност става повод за линчуване на някой артист? Артистите са "клоуните" на обществото. Аз не съм политик, не съм функционер – значи мога да провокирам обществото както искам – и с изявленията си, и с изкуството си.

ДВ: От протестите миналата година като че ли се очерта тенденция на връщане към ценностите на либералната демокрация. Докъде, по Ваше мнение, стигна тя? Имате ли надежда, че ще се наложи нов управленчески елит, който ще е в състояние да защити тези ценности?

Теодор Ушев: Всички се надяваме на това. Дали се връщаме към тези ценности, тепърва предстои да видим. Ако компенсаторните, националистически образувания отново останат извън борда, ако културните отрицатели бъдат маргинализирани, тогава има шанс за реконструиране на едно по-либерално и толерантно общество.

Какво е мястото на емиграцията в политическия живот на страната?

Теодор Ушев: Дотолкова, доколкото следваме клишираната вече фраза "Никой човек не е остров" на Джон Дън, то можем да я продължим със следващата строфа от стихотворението – "всеки човек е част от континента". Напоследък, все повече изолационистите се опитват да заключат с девет порти комфорта и незнанието. И емиграцията с нейната културна и финансова независимост от проповедниците на изолационизма се явява явен дразнител на кликата им. Изкушавам се да продължа с Дън – "Не питай за кого бие камбаната, тя бие за теб“.

Всъщност, така започна и нашият разговор.

Автор: Георги Лозанов

Източник fakti.bg / Уведомете за фалшива новина

Как ще оцените статията?

Кликнете на звездичката, за да оцените

Average rating 0 / 5. Vote count: 0

Последвай ни и във фейсбук

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Next Post

Ченчев: БСП поставя акцент върху Плана за първите 100 дни от управлението и бюджета за 2022 г.

0 (0) „БСП е подготвена политическа сила. БСП действа и мисли с разумни решения, така както е и нашият слоган за кампанията. Ние имаме няколко приоритета, имаме важни стъпки в Плана ни за първите 100 дни от управлението. Поставяме акцент върху този План и върху Бюджет 2022 г.“ Това заяви […]
d187d0b5d0bdd187d0b5d0b2 d0b1d181d0bf d0bfd0bed181d182d0b0d0b2d18f d0b0d0bad186d0b5d0bdd182 d0b2d18ad180d185d183 d0bfd0bbd0b0d0bdd0b0

Абонирай се за новини

НЕ ПРОПУСКАЙТЕ НОВИНИТЕ

Научете първите новините в България и Света !

Ние НЕ пращаме спам! Прочетете нашата политика за поверителност за повече информация.