Той обичаше живота и животът също го обичаше

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели!
0
(0)

d182d0bed0b9 d0bed0b1d0b8d187d0b0d188d0b5 d0b6d0b8d0b2d0bed182d0b0 d0b8 d0b6d0b8d0b2d0bed182d18ad182 d181d18ad189d0be d0b3d0be d0bed0b1

Близки и приятели на починалия вчера журналист и генерал директор на БТА – Максим Минчев, написаха емоционални слова за него във Фейсбук профилите си.

Предлагаме ги на Вашето внимание:

Мира Баджева:

''Трябваше ми време, за да събера сили да напиша тия думи за сбогом. С Максим Минчев се обичахме – не беше просто приятелство, а онова чувство за междупланетарно сродство на странстващи души, което човек разпознава безотказно. Именно той ме запали преди повече от 20 години по пътешествията – бродили сме заедно с него из всички континенти (без Австралия), имахме незабравими приключения и планове за още. Той обичаше живота, животът също го обичаше и все пак знам със сигурност, че се е отправил в последното си пътуване с онова любопитство, присъщо на неуморната му, щедра и чувствителна душа. Напомняше ми за баща ми – холерик, с ярко чувство за хумор, издържлив, лоялен като войник и искрено любящ. Много ще ми липсва. И скърбящите сме много. Светло ти небе, Максо!''

Валерий Тодоров:

Прощавай и бъде простен!

''Пандемията наистина не прощава. Тя отне живота и на наш дългогодишен колега и приятел. Максим Минчев спечели много битки в живота си, но тази, уви, не успя. Над 20 години той беше генерален директор на БТА. Едва ли има друг колега, задържал се толкова дълго на такъв висок пост и то в годините на прехода.

Познаваме се от Българското радио, когато още не се наричаше и национално, но беше българско. Максим работеше във военната редакция на единственото тогава радио заедно с мой близък приятел и състудент, който сега е в Чикаго. Когато бях кореспондент на БНР в Москва, Максим ме помоли да предавам и за БТА. Предишният генерален директор бе закрил всички кореспондентски пунктове на агенцията. Бях нещатен кореспондент на БТА и по време на следващия си мандат в Москва, вече като кореспондент на БНТ. После се виждахме с него и на срещите на българските медии в чужбина. Аз бях поел ангажимента да издавам в Русия в-к "Български вести", който представяше бизнеса и туризма, културата на двете страни, представяше събития, личности ,забележителности…Първите срещи бяха много ярки и силни. Събрахме се с колеги, които бяха избрали пътя навън. Беше и тъжно, и приятно.

Видяхме се с Максим преди малко повече от две седмици. Няколко дни след срещата ми, докато се ровех из собствените си архиви, се натъкнах на една негова снимка от 27 май 2006 г. Не помня кога съм я правил и дали аз. Но я качих на десктопа си и все се канех да му я пратя. Нямах личния му имейл. И всеки ден се канех да му я изпратя. Максиме, прощавай, ще го направя сега.

Да е светъл пътят ти! Ти обичаше да пътуваш. Животът и смъртта са пътуване във времето.''

Гергана Паси:

Днес загубихме от Covid най-близкия си приятел, кум, кръстник на децата ни Максим Минчев. Наш семеен спътник от 30 години. Най-любознателната, търсеща, обичаща, пътуваща, ведра душа, която Мони привнесе в живота ми, за да остане с нас завинаги.

Заради пандемията не успяхме да видим малкото места по света, в които не беше стъпвал, но познаваше, сякаш си живял там. Ти превърна нашата скромна група от туристи в пътешественици!!

Мир на праха ти, любими Макс!!. Пак пътуваш нанякъде….''

Соломон Паси:

''Максим Минчев, пътешестващ журналист, избродил 155+ държави, мой най-близък приятел от 30 г., съратник в не една битки, спътник в не едно приключения, днес остави на света творчеството и духа си като модел за вдъхновение на нашето и следващите поколения.

За новото си пътешествие нито ме покани, нито ме предупреди…

Лек път и благодарим ти, Макси!''

Георги Милков:

Широка, мустаката, обезоръжаваща усмивка. Това е първата асоциация с образа на Максим Минчев. Втората асоциация автоматически е нещо, свързано с пътешестване. Пътувал съм с много хора по света, но Максим беше най-сладкодумният разказвач, когото съм срещал. Описвайки някакво място, той сякаш те угощаваше със знанията си. Светът около него винаги бе по-цветен. Ходили сме заедно къде ли не – от Китай до Мексико.

Спомням си едно забавно наше приключение из Югоизточна Азия, когато се оказахме заедно в болница. Легло до легло, крак до крак. Бяхме на разходка със слонове из джунглите на Лаос. Докато аз се опитвах да пазя баланс на главата на една разлютена слоница, той пътуваше с царствената осанка на индийски махараджа в дървено седло, прикрепено към гърба на своя слон. Беше страшно забавление, но в крайна сметка и за двама ни всичко завърши с неприятен инцидент. Пукнахме по един ляв глезен. Аз се строполих от моята слоница в края на пътуването, а Максо не улучи добре стъпалото на дървената рампа, от която трябваше да слезе. Вместо да пием шампанско с останалите приятели от групата, с него седяхме, вдигнали крак с подпухнали глезени. Но и другите не пиха шампанско, защото ледът отиде за компреси на нашите крайници. Закараха ни в болница край Луанг Прабанг, където докторът ни прати на рентген. Куцукайки с Максим се отправихме към въпросния кабинет, където заварихме опашка от чакащи. Интересното бе, че всички там си играеха с едно невръстно хлапе. Който влезеше в кабинета, предаваше го на следващия по реда. Оказа се, че това е детето на рентгеновия лаборант, който няма на кого да го остави и за да не стои горкото вътре при опасното лъчение, пациентите отвън го забавляват. Хлапето моментално хареса Максим, който вероятно го впечатляваше с размерите си, с мустаците и шапката си, а освен това му правеше и смешни муцуни. Отиде да си играе с него и повече никого другиго не погледна. Накрая едвам го прилъгахме нещо, за да може Максо да влезе за снимка.

Покрай суматохата в болницата, оказа се, че са ни объркали рентгеновите снимки, та се наложи жена му на Максим да влезе при доктора и да сложи ред в тая какафония. Взе двете снимки, погледна ги срещу светлина и отсече: Това е на този господин, а другата е на онзи господин на съседното легло. Лекарят я попита дали е сигурна и тя отвърна, че винаги е сигурна чий глезен е на собствения ѝ мъж.

Смяхме се много, а и Максим не спираше да се шегува с положението ни. Бинтоваха ни, изписаха ни болкоуспокояващи и ни изпратиха да си вървим, но навън детенцето на рентгенолога видя Максим и пак се прилепи за него. С голям зор се измъкнахме.

По природа Максим имаше невероятен подход към дечурлигата. Не знам как винаги успяваше да ги спечели толкова бързо. Може би с тази негова голяма усмивка, с която пленяваше и всички нас.

Обичаше да снима детски физиономии, където и да обикаляше по света. Хващаше в кадър лицата им в едър план – ухилени, сополиви, гуреливи, ококорени в почуда, омазани до уши, но сияещи в невинна чистота… Даже направи изложба точно с такива кадри, от които всъщност личеше най-вече какво голямо хлапе живее някъде в сърцето на този наш приятел и любим спътник в пътешествията.Това като че ли несекващо детско любопитство към света се четеше между редовете на неговите пътеписи и книги.

Винаги намираше някакви хора по света, с които се сприятеляваше. После, ако му се наложеше да мине пак по тия земи, ходеше да ги търси.

През 90-те, когато пътуванията до Брюксел не бяха толкова казионни и протоколни, той обожаваше да се отбива в една и съща таверна на име „При Папи”. Години наред всеки българин, който отидеше при тоя Папи с вълшебното изречение „Максим Минчев праща поздрави”, получаваше отстъпка на момента.

Максо бе един великолепен епикуреец с очарователно чувство за хумор. Той наистина бе пътешественик по душа и номад по призвание. Гордееше се не толкова с броя на чуждите държави, които е посетил, а с това, че е бил във всички български градове, изкачил е всички върхове на територията на страната, влязъл е във всички пещери и манастири на България.

Чух го за последен път преди месец. Обади ми се да ми каже, че вече е готов с книгата си за Африка, на която ме бе помолил да съм редактор. Разбрахме се да се видим, за да ми даде ръкописите, които нямах търпение да прочета, защото в тях разказваше за любимите ни Судан и Етиопия, за дюните на Западна Сахара и джунглите на Габон. Но вместо това замина без да се видим повече. Пое на най-дългото си пътешествие.

Нека му е светло по пътя.''

d182d0bed0b9 d0bed0b1d0b8d187d0b0d188d0b5 d0b6d0b8d0b2d0bed182d0b0 d0b8 d0b6d0b8d0b2d0bed182d18ad182 d181d18ad189d0be d0b3d0be d0bed0b1 1

d182d0bed0b9 d0bed0b1d0b8d187d0b0d188d0b5 d0b6d0b8d0b2d0bed182d0b0 d0b8 d0b6d0b8d0b2d0bed182d18ad182 d181d18ad189d0be d0b3d0be d0bed0b1 2

Източник fakti.bg / Уведомете за фалшива новина

ajax loader

Как ще оцените статията?

Кликнете на звездичката, за да оцените

Average rating 0 / 5. Vote count: 0

Последвай ни и във фейсбук

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Next Post

Антигенните може да изместят PCR тестовете

0 (0) Месеци след началото на пандемията хората все още търсят лек за коварната зараза. С течение на времето все по-възможен става сценарият, при който COVID-19 остава задълго както по света, така и у нас. Нашумелите отскоро антигенни тестове се оказват един от най-предпочитаните методи за проверка на това дали […]
d0b0d0bdd182d0b8d0b3d0b5d0bdd0bdd0b8d182d0b5 d0bcd0bed0b6d0b5 d0b4d0b0 d0b8d0b7d0bcd0b5d181d182d18fd182 pcr d182d0b5d181d182d0bed0b2d0b5

Абонирай се за новини

НЕ ПРОПУСКАЙТЕ НОВИНИТЕ

Научете първите новините в България и Света !

Ние НЕ пращаме спам! Прочетете нашата политика за поверителност за повече информация.