Преди 7 години за четвърти път получих нов шанс за живот – претърпях трета операция по трансплантация на бъбрек. Защо ми бяха дадени толкова много шансове и до днес не знам. Но съм благодарен.
Въпреки това и тук, в Германия, няма да празнувам това с приятели. Защото заради пандемията съм принуден да прекарвам над 95 процента от времето си сам вкъщи. Така беше през последните 17 месеца. И вероятно ще последват и още много такива месеци. Един от големите проблеми, с които човек се сблъсква след трансплантация на бъбрек, е отслабената имунна система. Налага се да приемам медикаменти, потискащи имунната защита, за да не се „нахвърли“ тя върху присадените ми бъбреци. За хора като мен тази пандемия е като пътуване из ада.
Живот в пълна изолация
Независимо от цялата лудост на последните месеци, аз имах щастието да бъда ваксиниран. Нещо повече дори: в Германия за хора като мен беше дадено разрешение за бустерна имунизация, която се надявам да се осъществи още следващия месец. Тоест има някаква надежда. Досега все надделяваше болката и страданието: от почти две години не съм виждал семейството си – нито родителите ми, които бяха първите ми двама донори, нито пък последния ми донор – мой съсед учител. Не съм имал срещи с братята ми, братовчедите или двамата ми племенници, както и приятелите ми в САЩ.
Вече не ходя на мачовете на бейзболния тим на „Балтимор Ориолс“ или тези на „Балтимор Рейвънс“ по американски футбол, нито пък съм присъствал на някакво спортно събитие, макар че работата ми е точно такава – да коментирам спортни прояви. Просто рискът е прекалено голям. Освен това при хора с трансплантирани органи ваксините не дадоха очакваните от мен резултати – при някои пациенти се стига до инфекции, които винаги завършват с хоспитализация. Срещал съм се само с двама приятели – навън, с предпазни маски. Това беше през юли, когато почти нямаше нови заболели. И Господ ми е свидетел, че имах отчаяна нужда от това.
Подобни срещи обаче няма да има в близко бъдеще. Делта-вариантът на вируса се разпространява и понеже броят на ваксинираните не е достатъчен, не мога да излизам навън без това да представлява сериозен риск за здравето ми. Тоест време е посред лято да изпадна в зимен сън – никакви разходки до магазина за хранителни стоки, никакви посещения с приятелката ми до близкото кафене. Нищо. Освен ако не се налага да отида не лекар. Наддавам на килограми, ставам раздразнителен, а понякога ми идва да се разкрещя на хората, които отказват да се ваксинират (това не важи за онези, които не могат да го направят по медицински причини).
Има и други жертви на пандемията
Вярно е, че е тяхно право, но решението им срещу имунизацията вреди на другите хора. Последиците от това са, че здравните системи колабират, а болниците връщат хора с различни други заболявания, защото нямат свободни легла или достатъчно персонал. Освен 600-те хиляди души, починали от COVID-19 в САЩ, има и още много други хора, които не оцеляха по време на пандемията – просто защото заради препълнените болници не получиха навременна медицинска помощ. Лекари и медицински сестри изнемогват и много от тях напускат работа, защото не издържат на натоварването.
Американските ми приятели, които не желаят да се ваксинират, ще трябва да се подготвят за сериозни финансови разходи, ако им се наложи да постъпят в болница с COVID-19. Дори и да са здравно осигурени вероятно ще трябва да изразходват всичките си спестявания, а може би и тези на децата си, ако искат да оцелеят. Затова пък ваксинацията е безплатна и сигурно ще може да им спести това тежко финансово бреме. Като човек, който поне веднъж е бил на изкуствено дишане, зная от личен опит, че абсолютно никой не желае да преживее подобно нещо. И се питам кое е по-добре – една или две инжекции, или да бъдеш упоен и да рискуваш никога да не се събудиш? Защото само с упойка могат да ти вкарат маркучите в гърлото, които да продължат да снабдяват тялото с кислород.
Но това не е всичко. Ваксинацията предпазва хора като мен. Ако другите хора не се разболяват, те няма да могат да заразят и мен. Ние, хората с отслабена имунна система, се нуждаем от бариери около нас, които да ни предпазват от болести. Точно поради тази причина вече не се страхуваме от полиомиелита или едрата шарка. Понеже почти всички хора са имунизирани, те не са опасни – даже и за онези, като мен, които не могат да се ваксинират.
Къде свършват личните свободи
Отвращавам се, когато възрастни хора гръмогласно се възмущават от това, че трябвало да носят предпазни маски. Да, не е много приятно, но е малката жертва, която се иска от нас, за да се опитаме поне да забавим разпространението на болестта. Същото важи и за ваксинацията. Временните странични въздействия, като температура или главоболие, са нищо в сравнение с онова, което COVID-19 може да ни причини, а и вече е причинил на немалко хора.
И накрая – който си мисли, че маските или ваксините нарушават личната свобода и че всеки трябва да може да прави каквото си иска, нека знае, че истинското ограничение на личната свобода настъпва, когато се озовеш в интензивното отделение и бъдеш включен на изкуствено дишане, защото иначе просто не можеш да дишаш. Който иска да свърши тази пандемия трябва да се ваксинира и да носи маска. Това е най-бързият и най-малко болезненият изход от хаоса. А аз се надявам да мога при по-добри условия да отпразнувам осмата годишнина от деня на моята трансплантация.
Автор: Кай Дамбах
